Далечното предание за идването на техните прадеди по тези места се пази в паметта и сърцата на местните хора. Преданията и легендите се предават от поколение на поколение и се помнят, защото те съхраняват историческата памет и са извор на родолюбие и синовна признателност към паметта на нашите предци.

Селището е с вековна история, чиито корени се губят в тежките години на робството - 15 век. Археологически разкопки свидетелствуват, че първи форми на живот са съществували още в старокаменната епоха. През 1430 година турските власти изготвили списъци на всички селища в поробена България. Някои от тези документи се пазят и до днес в Ориенталския отдел на държавната библиотека "Кирил и Методий" в София. Туркологът Руси Стойков превежда намереното и в книжка шеста на сп. "Исторически преглед" от 1959г. излиза статията "Нови сведения за миналото на българските селища през 15-16 век". Там са записани селищата Гложани, Добревци, Абланица, Видрар и др. Ябланица е съществувала като селище още преди идването на турците и то с началната буква А, защото името идва от старогръцката дума "Аблан", което значи високи тополи /трепетлики/.

При археологически разкопки и проучвания археологът Рафаел Попов е установил, че по тези места човекът се е появил още през късния палеолит. На различни места в землището на Ябланица са намерени следи от каменно-медната епоха /1900-900г.пр.н.е./.

Наличието на надгробни тракийски могили и намерените археологически останки в местностите "Мечите", "Велювец", "Селището", "Еленишки дол", "Кленака" и "Липово" свидетелствуват, че това са древни селища, населявани още от траките.

През 1930 г. в село Малък Извор са открити сребърни монети от периода на римското владичество.

В демографско отношение повестта на този край е стара. Откритите археологически находки в землището на Ябланица са веществено доказателство, че тук винаги е имало живот, от най-древните, праисторически времена до наши дни. Поради средищното си местоположение Ябланица е било винаги важен кръстопът на район, населяван от смели и свободолюбиви балканджии, населяващи района включващ близките села и махали.

Легенда за възникване на Ябланица като населено място.

След опостушаването на Русия от татарите княз Глож е приет от Иван Асен II в България. С височайша грамота царят определя обширна област в подножието на Балкана под връх Вежен за вечно владение на княз Глож и неговите люде. Тези земи са им предоставени, за да се заселят там, да обработват нивите, да ловуват в горите, да използват реката и нейните притоци срещу задължението да служат и помагат на царя и неговата войска. Потомците на княз Глож и людете му харесват гостоприемната земя, радват се на нейните природните богатства и красоти. Първоначално те са посрещнати войнствено от местното население, тъй като се възприемат като нашественици, настанили се принудително върху земите на гордите планинци. Новопристигналите се заселили по поречието на р.Вит и често влизали в разпри с местните люде. Легендата разказва, че Княз Глож залюбил тайно местна планинка и от тази тайна любов се родила дъщеря им Яблан. Князът безумно обичал рожбата на своята тайна любов, но не можел да признае официално бащинството си, защото това щяло да се посрещне зле от неговите и от местните хора. Пораснала дъщерята Яблан и станала чудно хубава девойка. Тя се отличавала с кръшен тополов стан и омаята на зрял ябълков плод, притежавала гордостта и дързостта на планинците, красотата на горските цветя и волята на планинските птици. Тази девойка разтопила сърцето на сина на най-близкия приятел на Княза с който били като побратими. Любовта между двамата нямала бъдеще. Всички им се противопоставили и им пречели да се срещат, никой не допускал, че Яблан е дъщеря на Княза, а и Княза се страхувал да признае пред всички своята дъщеря. Младите намирали начин да се срещат тайно, въпреки забраните, макар да знаели, че техните родове няма да се съгласят да се оженят. Но любовта им бил толкова силна, че те решили да се опълчат срещу неприязънта, насадена между местното население и новозаселените и да бъдат заедно макар и в смъртта. Ето защо през един хубав пролетен ден, те застанали на скалата, намираща се над село Гложене, силно преплели ръцете си и решени да скочат се затичали към бездната. За щастие един от войниците на Княза, който също бил влюбен в смуглата девойка, ги бил проследил и когато влюбените поискали да полетят в небитието силно притиснати един към друг, той се хвърлил и с риск на живота си ги спасил.

Изплашени за живота на любимите си чеда двамата велможи преклонили глава пред голямата любов и решили да дадат благословията си за тяхната женитба. Местните хора, които боготворяли хубостта на девойката и нейната смела постъпка, се присъединили към бащините благословии и всички заедно вдигнали нечувано по тези места сватбено тържество. За да заздрави връзката с местните хора и за да осигури по-добър живот на младото семейство Княз Глож им предоставил част от земите, намиращи се в подножието на Планината "Драгоица". Младото семейство се заселило на тази земя, основавайки ново селище, наречено Абланица, на името на девойката Яблан, дръзнала да се противопостави на родовата омраза, защитавайки своята любов и право на щастие. Този смесен брак поставя основите на разбирателството между русите и местните планинци. Така постепенно хората на княз Глож пускат корени и завинаги остават да живеят по тези земи, които ги приютяват, хранят и закрилят. Те вече не враждуват с местното население, а се възприемат като сродници, чиито наследници живеят и се трудят заедно. Наследниците на двамата влюбени са запазили сърцатостта и красотата на родителите си, свободолюбието, гордостта и трудолюбието на своите предци.